Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.10.2012 16:04 - РУСКИЯТ БУКВАР
Автор: tsvetanandreev Категория: Изкуство   
Прочетен: 1666 Коментари: 3 Гласове:
16

Последна промяна: 22.08.2013 20:24

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 

.

.

.

РУСКИЯТ БУКВАР

 

Навън пак е зима. Но зима ялова е тази отсам Балкана: дъждовно-облачна тя нищо друго не ражда освен мъгли, противно студени дъждове и грипове.

Няма я северняшката люта зима от 54-та да навали до гугла, да натрупа до самите корони на дърветата и така вълшебно да ги приземи до нас, хлапетата, че после всички лета да разправяме с гордост и тъга за това чудо – да се качиш направо на дървото от земята.

Изкопаеш две-три стъпала в премръзналата пъртина с лопатката за въглища и хоп. . . право на дървото. А там някой самотен листец и няколко почти овъглени ябълчици те връщат към неизбежната истина за мъртвината на сезона...

Няма ги и онези свирепи виелици от детските зими, когато плачовете в комина и писъците под стрехите са нещо обикновено и малкият човек свиква с тях и не търси за закрила всеки път дядовото коляно и скут.

Руският буквар е оставен за малко настрана, дядо Андрей безпомощно е спрял до трудната буквичка ЬІ, подръпва от вечната си лула от войните, почесва се зад ухо и се чуди как да ми я представи, ама така убедително, че да не се разочаровам от неговата педагогика.

Вслушваме се в стихиите извън къщата и с радост си спомням миналия четвъртък. Мама и тате пак са ходили на пазар в Лом и какво, какво да купят на петгодишния изтърсак, купили му руски буквар. Други нямало. Първолаците тръгнали на училище още през септември и това останало по рафтовете на голямата книжарница.

Дядо ме поглежда под око, човърка лулата си, подпалва я наново и като не изпуска из погледа си виелицата навън, ръчка в печката.

Мама и тате са някъде по двора, на студеното, ринат снега или слагат храна на кравата и овцете, а на мене ми е хубаво и топло в затоплената стая, до дядовото коляно и пред чудното букварче, блокирало познанието на дядо точно пред една нищо и никаква буквичка ЬІ.

Хубаво ми е и аз се замечтавам, препускам с петгодишното ми въображение през зимата, пролетта, лятото, еех лятото...

Вратата се отваря рязко и в стаята нахлува студен въздух, който не се спрял в антрето, ами нахълтва чак при нас. Премръзналата ми майчица Врачана наднича в печката, поглежда най-напред към вятърничавия си свекър, който на младини е влетявал в двора ни направо с конете и каруцата, направо през големия и тежък вратник, после спира очи на мене и ахва:

-Божичко, това дете е болно от сугреб?!?

Ха сега де, какво е това сугреб? Дядо сигурно знае, но за мене вече е страшно, ще умра ли майчице? – плаша се не на шега и пак поглеждам навън към страшната зима. И се виждам умрял, положен в един грамаден ковчег, а наоколо всичката ни рода, че и цялото село Комощица, оплакват един малък човек в един дъртешки ковчег. „Не трябваше сега, не трябваше, нищо не е поживяло, нищо не е повидяло, господи!”, оплакват ме жално дежурните оплаквачки от селото, а нашите стоят и укоряват дядо Андрей, задето не е могъл да разчете непознатата буквичка...

-Тази буква, дедовото, е „Ъ”, така да знаеш. Така е знам и я от господжа Еленка Тъпчилещова – изрича бавно и авторитетно дядо и придърпва към себе си буквара.

-Боже, това дете е болно от сугреб – продължава да упорства мама и почва да ме прислушва, да ме разсъблича. Плезя се насила да се види и под езика ми какво има. И наистина: по коремчето ми съзирам малки червени пришчици, които лекичко почват да ме сърбят, и то от мига, когато ги съзирам.

Вече със сигурност ще се мре, тези червени пъпчици какво са, ако не умирачката.

Но майка ми не ме оставя сам с мислите , ами ме облича в палтенцето, останало от брат ми Петко, нахлупва силно ушанката на главата ми, а после я опакова добре с дълъг и боцкащ вълнен шал.

Без да казва никаква дума, под неодобрителния и присмехулен поглед на деденцето/”бабини деветини, снахо!”/, тя ме повлича навън. Без да се противя на тази сила, повличам крака, обути в нестригани свински опинки.

Навън е ад.

Тази думичка и значението й научих по-късно, но си беше наистина ад снежната виелица: затваря очите, набива сняг у врата, изчервява от мраз детските бузи.

На кръстопътя над къщата ни спряхме. Хората от село преминаваха на бегом това кръстовище, подгонени от лютия студ, а ние точно тук спряхме! Защо бе, мамо, какво ще правиме тука, хайде да си идеме на топло, изревах съвсем по детински, но тя ме смушка да мълча.

Накара ме да коленича срещу пронизващия вятър и освен това да лая като куче, с ръчички да греба сняг и го хвърлям зад себе си. Така няколко минути е трябвало да лая и да греба снега, та да избяга сугребът.

Да се махнат пришките ми, да оздравея от тази уж кучешка болест. Така било предадено от вековете. Лаях и плаках. От студ, а и от обида, че ме правеха на малко кученце. Аз съм къде-къде по-голям, а те ме третират като някакво глупаво пале.

Тръгнахме си и след няколко дни, когато мама реши, че вече е време да ме изкъпе в дървеното корито, по тялото ми нямаше нищо.

Сугребът съм го хвърлил на сприята, тя го е подхванала и го е върнала на кучетата.

Момчето е излекувала, нищо, че е толкова студена и свирепа.

Сега навън пак идват зими. Ялови зими ни затварят във високите блокове, защитени сме в панелните апартаменти, сугреб няма, няма ги онези кучета – и ако все пак се появят уртикарии и други кожни болести, оттичваме веднага при дерматолози, но го няма детството, няма ги страшните и хубави детски и юношески зими, няма го непознатото букварче, няма го вечният дядо с вечната лула.

Няма ги вече и майките...

 

                                                                                                 Цветан АНДРЕЕВ
..................................................




Гласувай:
16
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. makont - Ох, че хубаво си го написал!
18.10.2012 16:31
Сприята, тази думичка и аз я знам, звучи студено и ветровито, къде, къде по-звучна е от "буря". Спомням си и руския буквар с българския, задължително имаше и руски и интересното бе, че руският винаги беше с по-красиви картинки, не знам защо. Когато ме водеха при баба и дядо, съм виждала как той прави опинците, от свинска кожа, беше ми безкрайно интересно и въпреки, че вече си имах нови топлички ботушки, винаги мрънках да ми направи едни и на мен. Ей, какво връцкане падаше с тези цървули, и хич не се пързаляха на снега. Поздрави, и двата разказа са много хубави, стоплящи, независимо от това, че натъжават!
цитирай
2. andrei - С двата си разказа
18.10.2012 18:53
ме върна в детството,като с машина на времето и единствено сълзите от очите ми са неволни свидетели на това,колко хубави са тези разкази...не те са прекрасни!
цитирай
3. hristo27 - Чудесно се е получило!
19.10.2012 08:55
Чудесно се е получило!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tsvetanandreev
Категория: Регионални
Прочетен: 1762944
Постинги: 1365
Коментари: 4965
Гласове: 24595
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930