Прочетен: 2435 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 30.10.2012 19:05
.
.
.
ПО-ДЖАЗОВАТА ЛЕЛЯ И 68-ТА ДЮЛЯ
Съседното село село Расово не е много по-голямо от моята Комощица, но тогава в началото на шейсетте години,то бе удостоено от народната власт с осемкласно училище.
След бала в седми клас повече от съселянчетата ми забиха в градищата, техникуми или гимназии, само аз Владко на Арнаутите, Росица и Ванюшка записахме осми клас в расовската прогимназия.
Не знам родителите ни по какви съображения са ни записали пак в „селско” училище, не ги и питахме тогава, но сега си мисля, че са искали да поотласнат неизбежната раздяла с тях.
Тези пет километра черен път вдъхваха на родителите ни увереност, че децата са наблизо, могат и всеки ден да си прескочат до вкъщи, ако им примъчнее . Така и правехме,прескачахме.
Пътят между двете села минаваше покрай овощните градини,покрай Горния язовир,двете момичета вървяха напред, а ние с Владко, като истински мъже, крачехме бавно зад тях, досущ стражници. Да не се случи нещо лошо на спътничките ни...
И нали си бяхме загубени тогава, в онези провинциални времена, хич не се и сетихме да пуснем по една ръка, да споменем за любов. Мисля, че и не бяхме толкова виновни – в онези фалшиви моралистични времена не бе още модно да се говори за акселерация, за свободна любов. Бяхме като камби в буркан с аспиринена туршия...
Всеки от нас отседна у роднини и аз станах квартирант на леля Андрешка. Или „лола Мица”, както й виках от дете, когато тя благоволеше да дойде на госте на баща си, моят дядо Андрей.
Макар и прехвърлила четиридесетте, лола Мица си остава най-малката сестра на тати. Бе се оженила за чиновник от расовската община и вървеше с една брадичка по-нагоре от простоватия си брат и трите си сестри Иванка,Финка и Северина.
Говореше купешки думи, макар да ходеше заедно с другите жени на кърска работа у текезето. „Моят Гицо тъй, моят Гицо онъй!” не спираха устата й и жените от зеленчуковото звено се свиваха покрай нея.
Не се плашех от лола и от учените й приказки, понеже вече бях преобърнал читалищната библиотека, ръководена от пъргавия славист Пеци Чиката. А и тя, когато ни гостуваше, умилкваше се на дядо ми съща Кума Лиса, като ме подкупваше със ситни бонбончета.
„Еех, лола Мица...”
Говорили с баща ми колко много съм обичал книгите, езиците, как съм чел до среднощ дори и преди да тръгна в първо отделение, колко съм кротък и тя се съгласила да ми бъде хазайка за една учебна година.
Настаних нищожния си багажец в източната им стая, уки Гицо влезе при мене, здрависахме се като мъже, той попристегна с пъшкане колана около изхвръкналото си шкембе. Извади от най-горния джоб на сакото си червено ебонитово гребенче, зализа с майсторско движение проредената косица на темето си. Оттам излетя малко облаче пърхот.
„Такаа, мойто момче. И гледай да не ни изложиш в учението. Нашата фамилия знае само отличници. Залягай над учебниците и после като мене...ще си гледаш кефа, но не в царевичните блокове!” – изпъшка още веднъж вуйчо ми Гицо и оттогава не го видях повече.
„Залегнах”, но ...над къде-къде по-интересните книжки от училищната библиотека и над един „Атлас на света”. Физически карти, географски, политически, карти на полезните изкопаеми и толкова много държави и интересни градове.
Вечер не излизах никъде.
Хапвах в училищния стол на символични цени и се прибирах в източната стая – „квартирата” с едното легло, немския стол и дървената маса.
През големия южен прозорец наблюдавах как постепенно се оттегля деня и при първите крачки на нощта, включвах двайсет ватовата лампа. За икономии...
На втория или третия ден съгледах дюлята. Яко клонато дърво, на височината на къщата, то бе се превило от тежестта на едри и хубави ашлама дюли, на които и сега моите по-възрастни съселяни, пък и всички от Ломско викат дуньи.
Излязох навън, без да се крия, у свои хора съм все пак, и си откъснах една дюля. Леко жлътнала, неузряла през септември, затова я натъртих малко. Да омекне и като я захапя, сладко тръпчив сок да полази и полепне по брадата ми.
Отворих атласа и тръгнах на пътешествия из джунглите, пампасите, прериите, саваните. А на върха на зъбите си сещах как постепенно се събира скомина.
И когато в събота следобед, след часовете си отидох пеша до Комощица, от баща ми разбрах, че същата сутрин той е имал гост. Гостенка. Лола Мица идвала „по работа” до една жена от нашето село и се отбила при него.
„Сега като извадим един колец от градинчето и панталонките че ти станат на ленти и плантики!” – изръмжа тати и впери строги очи в интелигентската ми фигурка.
Стъписах се.
А какво се оказа – лола Мица, била предварително изброила дюлите на дървото и мислено си ги разпределила. Толкова за компот, толкова за конфитюр...ала 68-та никъде не намерила.
Броила ги няколко пъти като улава, и все се явявали 67.
Баща ми ме обяви изведнъж за невинен и това безкрайно ме ощастливи. Знаел си я той нея от дете каква е стока Андрешка-Мица, та затова в понеделник ще преместваме квартирата в другата му сестра.
По-простовата, не въргаля купешки думи като кулашки, но пък е...човек.
Цветан АНДРЕЕВ
какалашка, това е все едно и също - Кочанът върху когото са наредени
кукурузените зърна.
Някъде по Българско на царевичния кулен му викат даже и МИСИР?
А на пуйката викат мисирка...хора всякакви,народни наречия - всякакви!
Дано не изчезнат в небитието!...
Много истински разказ!
Поздравления!
Честит Празник и най- добри пожелания!
очарована съм и впечатлена..
поздравяавм те..
