.

.

.

                                                                                                      Посвещавам на
                                                                        Георги Андреев Димитров Каменов Първанов,
                                                                        баща ми, към когото не бях много почтителен                                                                             приживе,
                                                                        като никой път не показахме обичта си един
                                                                        към друг,зависими от някакви необясними за
                                                                        тогавашното време "норми на поведение".
                   А не е било толкова трудно да кажеш - ТАТЕ,ОБИЧАМ ТЕ!




Вече си на 106 години, човешки не небесни!
Пускам ти една песен от "сръбето",
както ти им викаше.
Честит ти Гьоргьовден!
05.05.2015 г....Тате...

                                                          ПОРТРЕТ БЕЗ РАМКА

 

 

Той е на светлото, приведен, шепнещ нещо на овцете, аз идвам от тъмното. В никой случай няма да ме види, ако застана до потрошената порта и го наблюдавам.

Очаква ме, но не знае деня, часа.

Знае само, че ще си дойда тези дни – ще кача тия палежни влакове, от които като на майтап можеш да лепнеш пневмония и тупа-лупа, тупа-лупа ще дойда да го видя.

Излизам на светлото и той наистина ме вижда. По каскета му, както милионите други пъти, има златисти сламки и от светлината на електрическата крушка под сайванта те проблясват и засияват.

Ръцете му пропъждат гальовно нахалните и топли овчи муцуни, готвят се да изразят с жест изненадата му.

Посреща ме обаче просто, по селски, така както го е правил винаги, без излишни купешки занесии, та като дете винаги съм си мислил, че този човек не ме обича. А  знам, че не е така.

Особено сега, когато земята се претовари от негови и мои скъпи мъртъвци.

Ех, тате, тате  ...

Дворът е пуст и неосветен. Къщата – студена самотница, обградена от голи дървета, а отпреде й лехата с януарските прецъфтели кокичета.

Сега е още зима, средата на февруари и кокичетата са сгушени в очакване на другия сняг.

Бързаме да си кажем думите, притесненията, очакванията. Той се суети – иска навярно да ме нагости с най-хубавата си зимна манджа.

Ял, не ял, трябва да го уважа.

Лютеницата от низани червени чушки е и мое любимо ястие.

Самотникът е попарил откъснатите от поворката люти сухи чушки и после ги е скълцал с бели лук в землената берковска паница, по две капки оцет и олио  отгоре и готово, топи със залци и пий отелово вино, просто, бързо, благо...

Ех, тате, тате...

Къде си сега, бедни безбожнико мой скъп?!?

....

 

                                                                                                   
         Цветан АНДРЕЕВ
...............................

......................................

тате,тате...сега да си на 104 и кусур години...Вечна ти памят!

сигурно се е преродил отдавна.

Поздрави!

Поклон !

защото е светъл... Поздрави, знаеш, че е в по-добрият свят.

Аа,има рамка, голяма... от обич:)

и страшно ме развълнува...

Поклон. Когато човек има нужда от подкрепа и сила е хубаво да знае от кого да я потърси. От татко...без значение къде е, той ще те прегърне. Поздрави.

в който е спотаена силната обич на син към баща. Обич не изричана с думи, но истинска.
Такива бяха бащите ни!

Поздрави!

топъл разказ