.
.
.
.
ЗАЩОТО ТАКЪВ СИ РОДЕН
Разказ
Старата къща на стария поет. Сама накрай града, останала без съседи и отдавна предвидена като „терен за нов строеж”...още я подминаваха. Само бумтежът на огромните машини откънтяваше в нея. Хората не бързаха да я събарят...
Затварях пътната врата след себе си и глъчката от улицата замираше. В ноздрите отново и отново ме удряше познатия застоял мирис на проядените от годините стълбища, мирис на отминала свежест. Винаги когато идвах при стария поет, намирах все същата обстановка: неестествено витите перила, ожуления и избелял цокъл, изкривената на една страна пощенска кутия – единият гвоздей бе изваден някога от стената и жената, която чистеше от време на време, отдавна бе го измела – и влажните стени. Напоследък при влизането ми в това преддверие у мен изплуваше винаги нелепата, но реална мисъл, че някой ден, въпреки оптимизма и наивността ми ей така, както тичам да споделя с него нов творчески трепет, няма да намеря никого. Тази натрапчива мисъл всеки път ме е пришпорвала и всеки път се втурвах по изнемощелите дървени стълби. Да не закъснея, да изпреваря непоправимото.
А той ме чакаше...Облакътен на прозореца, гледаше навън. В стар, двуреден, вече износен костюм на едро райе – райето бе негова слабост – увиснал просташки на аскетичното му тяло, старият поет гледаше навън. Хората, забързани в своя труден и разнолик ден, дали му толкова поводи за размисли, бяха скрили от него най-важното – загадката на именно разноликия си живот.
А може би в момента у него се раждаше последното, най-хубавото стихотворение. По старите, също достолепни, мебели угасваха оскъдните отблясъци на деня и това придаваше на действията ни неподозирана митичност.Тъжеше ли за нещо старият поет или вече се бе примирил?
Чул почукването ми върху отворената врата, той се извръщаше по един и същи начин и ръцете му стискаха моята. Усмихваше се. След незначителните уводни реплики сядахме удобно във фотьойлите. Стаята изведнъж светваше. Той прокарваше ръце по побелялата коса, оглеждаше ме като за първи път, подпираше глава – ставите на китките му изпукваха – и унесено слушаше. Едва накрая разбирах, че мислите му са бродели другаде...
...Едно босо момче с отеснели панталонки тича след освирепелите и шантави кози. Козите навлизат в гъсталака, врещят силно и се изгубват от погледа на босоногото. Сълзи и сополи се стичат по прашното и издрано лице на козарчето, но ето че те излетяват с вой от другата страна на гъсталака и слънцето просветва по ожулените им рога. От виметата капят капчици кръв.
Отсреща се задава момиче, на години колкото козарчето. И с нейните кози шега не бива. Подобно есенна вихрушка те се завъртат наоколо, вдигат прах до небето. Двете стада се сборичкват, пастирите им също. Несръчна целувка, звучна плесница и двамата се разбягват. Разбягват се и двете палави кози купчини. Стадата тръгват със залеза, набучен на рогата им, към селото...
И сега му носех най-новото си стихотворение. Старият ме гледа иронично-бащински как обладан всеки път от аматьорската възбуда непохватно и притеснено отгръщам смачкания лист. Вярвам той не се надяваше никой път да му донеса шедьовър, ала бе свикнал с мене, не ме назидаваше като щатен редактор, а всякога ме окуражаваше.
С добрите си думи той разчиташе да ме импулсира и да затвърдява все още юношеската ми любов към поезията. Сигурно и на него му е лесно да се счепка, да влезе в принципен спор, да се надвиква с мене, но той не го правеше и нашето бегло познанство се превърна лека-полека почти в приятелство. Но сега. Сега аз му носех нещо по-специално, нещо много по-различно от досегашните ми драсканици. През безсънните ми нощи от последното идване прехвърлих грамада книжнина от времето на Стария, търсих мястото му в тогавашната поезия и, струва ми се, проумях много неща с младата си глава. Тогава именно се роди стихотворението, с което сега исках да го провокирам.
Изпъвам най-сетне белия лист, той прошумолява остро в изпотените ми ръце и уж с равен глас зачитам строфите.
Гледах го внимателно, но не виждах да е много радостен от последното ми стихотворство. Явно възпитаността на старата школа си казва думата, щото той така умело пунтира радост, съпричастие, че който не му е свикнал ще полети до небето с неговите, подадени с щедрост, крила. Знам му номера, но самият аз се улавям, че ми е приятна оценката. Пусти похвали, колко лесно влизат у човека, колкото и стоически да се мъчи да ги пренебрегва и превъзмогва. Дано, дано, си мисля...И все пак, все едно ми е...Имам време и за заблуди, и за суети. Сега единствената ми мисъл е насочена към него. Как ще реагира на прозрачната ми провокация. Какво ще прави по-нататък старият. Какво мисли още със своите над осемдесет години. Какво очаква от живота.
„И аз имам нещо ново...” – обади се тихо той и изведнъж ръцете му усилиха трепета си. Това не трябва да се изпуска. Не всякога Стария ми чете свои работи, а сега у него забелязвам и възбуда.
„Имам нещо модерно...Сега доста се публикуват такива неща. Чета ги и нищо не им проумявам, затова си рекох, хей, хиперионска главо, я седни да натракаш и ти нещо като сърдитите млади, да видим какво ще излезе. Ето го:
ДОАЙЕНСКА НАД ПРОЗОРЕЦА
Гледам задухата на тоя ден
под око.
Птиците са полетели отдавна.
Избягали са.
Къде да ги
търся
и какъв корен
да диря.
Разтварям чашката на деня
и съм
призован.
Ръка подпрял
на хълма, връщам се.
Но, не! Не
към началото. Към себе си
тръгвам
и се спъвам
о тебе.
Ти ли си това?!
Я, какъв ден се е
разповил.
Шапката ми полита нагоре.
Търся корена, търся шапката,
а слънцето ме бодва
над сърцето.
Инфаркт!...Не, никога!
Живея природо съобразззззно!......
Службичката леко, шапката, бастуна,
кафето,
дамите почтени,
далече от войните,
от настинките, от бесилките,
вълнените чорапи, книгите,
ах, книгите: Маларме, Бодлер,
златорунните сребърни гриви,
пурпурните отблясъци на
флейтите
и цигулките,
хризантеми,
пеперуди, пеперуди
само пеперуди
в живот
при-ро- до съо-бразенннннннннннннннннн!
Ще ви пре-
живея
приро-
досъобразнооооо!
„Глупости, а? Какво ще кажеш, млади момко? Това, моите старчески напъни за младост и оригиналничене, са пълни глупости, нали? Хе-хе-хеее и защо го пазя още този глупав лист?”
Старият хвърли листа на масичката и грохна елегантно във фотьойла. По уморените му очи се показват сълзи! Горчиви мъжки сълзи...Дали и той не е усетил в самия край, че пътеката с розите е свършила?! И как успя веднага на моите стихоплетеници да отвърне със самобичуващи думи...
„Нищо не каза, млади момко, само мълчиш. Къде си?”
Тъжи ли за нещо старият поет или...
Търси погледа ми, върти се неспокойно на място, но аз отбягвам упорито да го гледам, нарочно се рея ту навън, към обсипаните с бели и грозни облачета форми, ту шаря по кафявата мекота на мебелите, взирам се болезнено в старите картини и фотографии, окачени по стените, не искам повече да срещам очите му, да чувам гласа му, не искам да усещам присъствието му до себе си, под един покрив. Нещо у мене така внезапно се пречупи, та ме изненада, че въобще го е имало. Боже, как съм допускал да съществува, да го има...
Сега той е мъртъв. Сега, когато вече го няма, мога да се укоря за безпринципността си. Нали девизът ми в о н о в а стихотворение беше:
„...да намериш
най-големия си
и най-извисен
враг
и
да го заплюеш
в лицето
без да мислиш
за извинение,
защото
така си възпитан...”
Избягах тогава. Най-позорно затръшнах вратата след себе си, без да заплюя, но и без да видя съсипаното лице на човека, който бе преживял живота си с дъждобран. Точно и затова, може би, го намразих изведнъж, след като бях разбрал за бившия му внимателен и природосъобразен живот на банков чиновник и на безличен плетец на филигранни стихчета за опали, смарагди, хризантеми, орхидеи. Боже мой, как е могъл така да живее, когато неговите връстници, че и по-млади луди и честни глави са избирали бесилките пред охридеите...
Сега той е мъртъв. И само вестникарската снимка, давана преди години на изданията по случай осемдесетгодишнината е у мен. И спомените. Неизличимите спомени за човека, за когото с наивитета на младостта си вярвах, че е безсмъртен...
В стиховете си поне...
Цветан АНДРЕЕВ
Да висиш може да е също просташко, както и да се надуваш...
Поздравления за невероятния разказ!:)
БЪДИ ЖИВА И ЗДРАВА!
Да висиш може да е също просташко, както и да се надуваш...
Поздравления за невероятния разказ!:)
както е в случая с юношата бледен. Че и "присъди" да раздаваш,
подпомогнат от невръстния ти опит, ала нейсе...дано се е получило.
