Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.11.2016 14:42 - ПТИЦА НА КЛАДАТА - и в алманах "ОГОСТА 2016"
Автор: tsvetanandreev Категория: Изкуство   
Прочетен: 1158 Коментари: 1 Гласове:
14


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg


.

.


.

.

ПТИЦА НА КЛАДАТА

 

 

Разказ

 

 

С друга това нямаше да се случи.

Просто щеше да я разбереш от първия път. Но тази – не!Тази не сваля никога маската си.

Дори за пране, ако може въобще да се пере една вечна маска като нейната. Седем години живееш с тази маска и нали си си своеобразен представител на мъжествения мъжки свят, винаги ще намериш начин да й кажеш, че я обичаш. И защо ли?! Още на минутата разбираш, че това е чисто мъжки провал, но продължаваш. Душата ти иска. Душата иска да сподели голямата си тайна, т.е. ти искаш да зарадваш другия човек до себе  си, но винаги се получава лошото – летливи думи, неверие и своеобразният мъж се затваря у себе си, несрещнал отклик у жената-маска.

Ако някой беше казал тогава на малкото мъжле в трети или четвърти клас, когато настървено учи „Опълченците на Шипка”, че след време любовните терзания на влюбения мъж ще бъдат по-трагични от хвърчащите тела, третокласникът може би щеше да се изсмее неочаквано с басов глас на толкова явната глупост. Но третокласникът е пораснал, прехвърлил е трийсетте и знае какво е обичащ мъж.

С друга това нямаше да се случи.

Просто другата щеше да легне с харесвания мъж и на другия ден пак щеше да се държи обикновеничко със съпруга си, т.е. с теб, все едно нищо не се е случило.

Но с тази не е така...

Месеци вече я наблюдаваш. И цигарите й пораснаха, и кафетата също. Нервността не може да загрози лицето й, но почва да го прави по-остро, по-напрегнато...И ти, който по природа трябва да си вече узрял, стабилен трийсетгодишен съпруг на тази жена, постепенно усещаш, че тя ти се изплъзва, но не изведнъж.

И понеже си изверг, в най-приятния ромон на тази дума, а именно, че се препитаваш от други съдби, като ги описваш в една за теб вечно експериментална поезия и белетристика, ти решаваш, че любуването отстрани е най-правилната ти позиция спрямо нея. Е, вярно, през ума ти минават и мрачните подозрения, че тя ще отиде при Другия, ще прескочи най-голямата бариера – Твоята любов – и ще си  отиде, но ти като мазохист някакъв се наслаждаваш на вътрешните и външните й борби.

Тя лесно не може да те напусне.

Това ти прекрасно го знаеш и това е главната ти опора и упование. А защо да не може да си отиде? Защо толкова си уверен в твоята незаменимост? Нима още плащаш данък на онези детски предзнаменования, за които още се държиш, макар че вече наближи и годините на смъртта. Да, на смъртта. Колко твои връстници вече са засадени в сушавата земя, без надежда да поникнат отново. А предзнаменованията ти са инфантилни и ти ще продължаваш да си инфантилен, щом като разчиташ, че всички още се хранят с твоята постигната суета – с твоите отпечатани тук-таме стихове и разкази. Тя затова се и омъжи за теб, но колко ли още ще продължи вярата и надеждата й да кажеш нова дума в литературата. Никоя жена не живее повече от необходимото с някои илюзии. Идва ден, когато това изумително създание на природата – жената – си тръгва. И е нормално.

Нормално, ала за другите. За тебе не! Ти си този, който иска винаги да е обкръжен от внимание и адмирации за тонус. Но жените са друго тесто. Изумително. И необяснимо. Затова ти е интересно и затова си се вкопчил като катарама в нея. Да не я изпуснеш. Да не изпуснеш мечтата си за любов и преуспяване. Преуспяване – глупости! Сам знаеш, че не си по успехите. И тук се разминавате. Ти и тя. Тя и всичките жени на Земята. Никога не си болезнено мечтал за власт, успехи, авоари. Това е загадката, а не твоите умопомрачително криви крака, пинокииевият нос и непохватните ръце. Не и твоите магични стихове и разкази.

Тя ще те напусне.

Колко жестоко и нормално е все пак – осъзнато от теб в дългите цигарени нощи. Тя спи, разхвърляла дъхави коси по двете възглавници, а ти пушиш убийствените „Феникс”. Ставаш и пушиш, лежиш и пушиш, като никога не си представяш, че именно това е птицата, която изгаря...Димът от нея влиза в дробовете ти, в дробовете й, прави полукръг в едничката стая и се устремява със силна тяга навън, през прозореца. Феникс и „Феникс”...

Няма никакъв символ в марката и символа – всичко е изгаряне. Така изгоряха и твоите инфантилни стихове и разкази, трийсет на брой. Изгоряха с жълтия цвят на уличната лампа, която огрява отвън твоето и нейното съпружеско огнище.

А тя спи. И се притиска с буза о твоята дясна ръка. Сънува нещо. Естествено кого – онзи, другия. Когото ти подозираш, но в очите й го осмиваш фино. Елементарна позиция, елементарна самозащита.

Тя ще те напусне, но не сега.

Ще тръгне с разтворени ръце и мечти към него, когато окончателно се убеди, че  о н з и

е по-стабилният, когато Везните те подхвърлят толкова нагоре, та няма да бъдеш и смешен. Това той трябва да го знае, но как да му го кажеш. И дали точно ти да му го кажеш. Ти, мерзавецът, пикльото, който я обича. Длъжен е сам да си я извоюва, копелето му с копеле, ти как я извоюва преди седем години. Стига са му се случвали все приятни и готови неща. Нека се понапрегне и си спечели сам това, което не му принадлежи...Ставаш злорад и истинен. Ти, пикльото, със слабите бъбреци, комуто майка му до десет години изнасяше навън сламеника, да съхне на слънце и да увонява махалата на детска пикоч. Пикльото, който изчиташе всички библиотеки и вестници в старовремската околия и плашеше кротките даскали с лошите бележки и отличните литературни заложби. На ти сега стихове и разкази! Щом си нещастен.

А онзи, другият, е друга работа, замах, стойка, костюми – за ужас и тръпка на роклестите. Блестящи фойерверки и жени, много жени. Преследващи и преследвани...

Пушиш и оглеждаш тавана на квартирата. И ти няма да го оправиш. И следващият наемател също. Пукнатините ще си останат да напомнят и на някой друг за пукнатините в бащината му къща. Нищо, че тези са по-облагородени, по прави и градски. Няма я селската землена мазилка – има само мисълта за нея. Такива лирични отклонения подавят за малко смъртната тъга, но допирът до тялото й те приземява пак и пак палиш поредната цигара.

А тя спи. Здрав съпружески сън. И защо не? Този тук е кротък, не пие, пуши малко повече, но не вдига скандали, затворен е в себе си и пише стихове и разкази, които трудно виждат бял свят. Любимият е ревнив, но сега е далече, спи й се и няма да мисли повече за него. Ще мисли утре, когато го види и сините му очи я прободат и зад сърцето. Тя не бърза. В този измамен живот всяка прибързана крачка към някого е трагична. След нея идва маршируването – на всеки ляв крак и мъж. А така не се живее – губи се уютът и спокойствието. Будна е и се прави на заспала. Ръката й само що не е тръгнала да погали законния. А не трябва. С тези мъже не бива никаква слабост. Слабият винаги губи. Ето, този пушещият до нея, е слаб. Постоянно я уверява в обич и иска от нея признания в същото, но не! Тя никога няма да му признае. Не, че е жестока, не че е с бедна душа, не че не го обича. Просто няма да изпусне тези коварни и слаби думички „обичам те”.

Този запалва цигара. Изтерзан е. За погалване е, а не трябва. Ще си помисли пак за миг въпреки оловните клепки за онзи, за танца с него.

За шеметния танц, от който краката отмаляват и сърцето почва отново и отново да сигнализира:”Този ще е...Този ще е бащата на мечтата ми...Искам го!” Краката залитват встрани, тялото тръпне, изгубило центъра на тежестта си. Усеща една силна ръка върху гърдата си, но това не е мръснишко. И той я обича навярно.  Много време мина, откакто само я харесваше. Той трябва вече само да я обича. След танците не искаше нищо да си спомня, бе толкова познато. Като при  законния – копнежа на телата. От изпитото не усети разликата. Не му разреши зачеването, макар той да бе толкова настоятелен. Нали за него не бе зачеване, а просто нормален акт. Не му разреши, изплъзна се, много пияни бяха и двамата, за да оплодят истински мечтата й.

Сега мърка до законния си и нарочно опира гърба о гърдите му – за погалване и мъничка утеха е той, но колко проклето е да си жена на този свят...

Ще я загубиш, но не както си предполагал в страховете си.

Защото Страхът наистина съществува. Сред толкова жени сърцето му посочи именно нея и тази глупава максима „Силно люби и силно мрази!” заседна като кост в наивното му сърце. Защо силно?! Не може ли по малко от това и по малко от онова? Живей, радвай се на слънцето и на заглеждащите се в теб жени, обичай си съпругата, лягай чат-пат с весели момиченца и всичко ще е наред. Пиши весели поезии и белетристики, не задълбавай в социалните и хуманните съставки в битието на твоите герои, пиши повърхностно и шаблонно като другите и работите ще ти се печатат във всички издания. Не! Ти искаш да си оригинален, да намираш находки и в находките състояния висши, ти искаш да се ожениш за най-душевната жена, а тя все пак е жена – обича лъскавото, властното, имащото. Сърбай сега попарата от айсберги...

Ставаш и махаш половината от тежкото перде,  което има специалната задача да възпира денонощния шум от улицата, и в стаята се промъква боботенето на тежките  коли с по две-три ремаркита, разсъбужда те окончателно и вече знаеш    до утрото мигване няма. И завиждаш на онези безименни за теб хорица, минаващи по отсрещния тротоар с едно или две деца. Децата яхнали бащите си, а майките носещи тежки чанти и усмихнати по домашному. Щастливци...

А когато вече ти загорчее от петдесетата или шейсетата цигара, пак ще направиш опит да си легнеш. И то до нея. До тази, на която цялото тяло е опасано с мини, които всеки миг може да избухнат. Лягаш до нея и с радост виждаш, че тя неволно се е отвила, половината от тялото й стине от въздуха на отворения от тебе прозорец. Радостно ти е, че можеш, че имаш единственото право и привилегия да я загърнеш, да я предпазиш от студа, да се завреш плътно до гърба й и да духаш топъл дъх във врата й.

Тя не усеща може би в съня си, мърка несъзнато и още повече се гушва у тебе. Това свлича товара на последните ти подозрения. Пак приижда самозалъгването ти – тя те обича и лесно не може да те напусне!

Заспиваш олекотен, прегърнал надеждата. Своята собствена и почти егоистична надежда.

 

                                                                                                          

 

                                                                                                                Цветан АНДРЕЕВ
..........................................





Гласувай:
14
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. tsvetanandreev - Неимоверно трудно е мъж разка...
02.11.2016 15:15
Неимоверно трудно
е мъж разказвач
да навлиза в дебрите
на женското специално мислене
и постъпки
Дано малко от малко да ви е харесал разказа
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tsvetanandreev
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1698473
Постинги: 1352
Коментари: 4927
Гласове: 23140
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930