.

.

.                                                                                   

                                                  КЪСНО ГРОЗДЕ

                                                          Лирика

 

 

КАКТО НЯКОГА

 

Въздухът тъжи

по неоправданите ни скитания.

 Нищо, че тропаме тежко и важно

веднъж годишно

по пруста на пустите ни къщи,

той не мръдва –

пресован нагъсто от духовете

                               на мили предци.

 

Въздухът тежи.

 

И колкото и да сме упорити,

брутални

                бутащи

-не можем да го отместим.

Накрай го надборваме –

вдишваме го с  уморени

                               и виновни гърди.

 Веднъж годишно...

 

 

МЕЧТА, МЕЧТИ              

 

Благословен черен

                               полунощен час!

Тогава сърцето ми ражда

химните

за теб.

 

Стой там!

Ще дойдат те –

при светлите тайни

на душата ти...

Съединени!

 

 

ТОЛКОВА НАЗАД

 
Все тия кошмари в синята стая

на „моята” стара къща –

през нощта призраците на прадедите,

през деня кротките разговори

с неотдавнашните живи.

 

Всичко рухва.

И е слаба десницата на моето единочество

да спаси ронещата се мазилка на Спомена.

Прескочикобила,

пияна кокошка,

игра на гула

се преплитат

и спъват изтощеното ми тяло.

 

И все така ли ще бъде, Господи,

в оставащите секунди до вечността?!

Ако е така, нека рухна и аз...

Тогава ще се кикотим нощем,

а през деня кротко ще си бъбрим.

 

На прага на моята стара къща...

 

 

ОЩЕ НАДЕЖДА

 
Младостта

е отвън.

 

Толкова много

остри връхчета

на диви полудели гърди,

че – проболи тънките одежди

на мъжките ни погледи –

ни държат нащрек.

 

Младостта е навън.

И с гладиаторските си пики

ни отблъсква милостиво

от старостта.

 

 


СЕГА

 

И на тази чашка кафе

                               черното дъно

ще сложи точка в редицата

многоточия

на простосмъртното ми изречение...

Животът...

Колко страх и смърт таи

думата,

измислена сякаш за мене,

повтаряна до онзи ден,

до онзи час, до онзи лист,

ще припомнят на

                               няколкото приятели

                               и на многото подлеци,

че съм живял.

До тях, около тях, въпреки тях, без тях.

Да, животът!...

Само един наниз от многоточия

 

на дъното на чашка врящо кафе...

 

 

 
ИЗРЕЧЕНО С ВИНА

 
Както сме свикнали

                да си тръгваме

                               понякога

гаменски, без да изтрием

очите

и целунем

виновно онзи  -

останалия зад нас,

 

така ще пропуснем

                               да видим

пред себе си,

в нивата от глухарчета,

Истинския, Истинската

чакащи ни

с истинска любов!

 

 



ИЗЛИШНИТЕ ДУМИ

Като ги попариш

с вряла,

макар и  честна

вода

/тъй както икономичният винар

гроздове смачкани измива/

ще получиш пак

вино.

 Но някакво

....От книгата ЯГОРИДА - лирика............

просто сърцата ни вече не виждат добре, сигурно уморени от сложените точки. Спирам, за да не се получи "вино, но някакво", просто нищо не разбирам от поезия, при мен кантар е емоцията, ако мръдне стрелката, значи ми е харесало. Сега ме натъжи, я горе главата, многоточието е безкрайно, а подлеците намаляват, сигурна съм! Поздрави!

е най-истинското чувство...знам ли,
а глухарчетата...ех,глухарчетата...