.
.
.
КАФЕ ЗА САМОТНИЦИ
Разказ
Тази вечер няма да готви.
Ще погледне в хладилника и каквото има, това ще е. За сам човек стига и кафенце, но тя усещаше, че с него прекалява. А като обере трохите от вечерната си трапеза я очаква отново най-дългата разходка в света – необозримите простори на тристайния апартамент.
Жената в червената рокля притихна.
Седна на единствения стол в кухнята и помисли след колко минути ще намери воля да стане, да отиде и отвори хладилника. Там трябваше да има парче шпек и някакъв сок. Хляб тя знаеше, че има. Не можеше да си спомни вчера или онзи ден го купи, но хляб има. Кафето също ще стигне за цяла седмица напред и нещо, на което не можеше да се възпротиви, я вдигна от стола, за да вземе тези проклети петнадесет зърна в шепа. Притисна силно очи и ресниците й се сплетоха като пръстите на изящни ръце.
Това ставане я отведе и до хладилника.
Там жената в червената рокля отвори очи и видя това, което си представи – и шпек имаше, и половин бутила ябълков сок. Стигат.
Но първо да смели кафето.
Наливаше водата и силното шуртене не й позволи да чуе първото позвъняване. Завъртя крана и чу второто. Не се втурна към телефона, защото още не бе уеднаквила двата звъна, въпреки самотния си живот. Бавно, като носеше спокойно високото си тяло, тя тръгна по дългия и тесен вестибюл. Отвори механично вратата като не мислеше, не гадаеше чие ще е това позвъняване.
Този, когото видя в рамката на вратата, трябваше да я смути, ала жената в червената рокля не трепна. Вътре, след като го покани, може би щеше да пресметне колко години са минали от последното им виждане, но сега чакаше неговите думи. Нека той да каже какво е станало.
Мъжът каза добър вечер и това бе правилно – още не бе вечер, но тъмнина се спускаше отвсякъде и стигаше само един миг, за да стане наистина тъмно, наистина вечер.
Пусна го вътре.
Изостана нарочно няколко крачки след него. Мъжът свойски влезе в хола, седна удобно във фотьойла и тя се учуди на тези толкова естествени движения. Сякаш преди малко е бил тук, излязъл е да си купи цигари или нещо такова и пак се връща, сяда без притеснения. А и това познато премятане на крак, цялата тази елегантност на сядащ мъж...
Русена взе още няколко зърна от пакетчето и машинката забръмча. Тази вечер щеше да вари кафе за двама.
Чашките са пред лицата, лицата им са едно срещу друго. Остарели са... Каквито и добри думи да си кажат, състарените лица най-издайнически ще се споглеждат.
-Упорита си!
Мъжът погали с издължените си пръсти горещата чашка и отмести поглед. В хола нищо не бе се променило от последното му идване.
-Упорита си... Искаш да живееш сама и живееш...
Русена погали с ръка косата си, опряла о масичката. Прехвърли я назад. Не бе предполагала, че ще има такъв миг, такава среща в живота си, когато няма да я вълнува нищо, когато неговият глас – някакво далечно ехо – ще стига така глухо до нея. Не, не бе й неприятно неговото присъствие. Ето тя седи спокойно срещу него, костюмът му има хубава стилна кройка, очите му - и те не са се изменили с годините. За част от секундата огледа и себе си – червената рокля й стоеше добре, извайваше прилично тялото й.
- Да, сама съм...
- Упорито сама! - извика мъжът, като се помъчи вероятно да внесе и шега в двете думи. Не успя.
Кафето в неговата чашка охладня, това беше старата му слабост и Русена видя как мъжът го изпи на една глътка. Както някога. С всяка изтичаща минута тя си припомняше неговите малки привички и жестове, а след тях се промъкваше и ядосващото”както някога”.
- Радио, телевизор, магнитофон не пускаш ли? - размърда се мъжът. Разклати малката чашка в ръката с издължените пръсти, понечи да я приготви за гледане, но със странично и елегантно движение се отказа. Остави я на блестящия плот. Няма смисъл от пророчества. Важното е, че Русена пусна радиото и ако намери тиха музика, тук ще стане по-търпимо. Така си помечта като тръгна насам – разговорът да тръгне добре, музиката да е тиха, приятна, да си говорят като големи, патили хора. И да бъде уютно. Разчиташе на Русена, макар да знаеше, че това, което ще й каже,е болка. Болка за двама.
Мелодията се плъзна леко из сумрачния хол, блъсна се в широкия прозорец и мъжът опря очи в стъклата. Там, навън, в другия свят, сега е задушно, приоблачно и хората очакват дъжд. Не взе чадъра, когато идваше насам, ала ако се отпуши това небе, ще вали много и дълго...
Онзи дъжд в планината не беше ли така чакан. Два или три дни се мъчиха облаците, но накрая се изваля наведнъж.
„Както някога”.
А кога беше това някога, та сега тя познаваше и не познаваше този мъж насреща си. И имало ли го е това някога, щом като е отвикнала от него, а и той сигурно е отвикнал...
Стараеше се да не мисли за часовете, отмервани тежко от стенния часовник, стараеше се и него да възприема така, в контури само. Ще дойде минутата и той ще стане, ще си отиде и толкоз. И тя ще остане пак сама, както досега.
Онзи дъжд в планината нямаше да му даде мира и мъжът се приготви са премисли всичко. Отвори уста, тръгна да излее стаяваното от толкова дни и нощи.
- Аз трябва да те изведа оттук! Разбираш ли, Русена? Аз съм длъжен да те заведа в планината. Там, при онази къща...
- Недей!
- Аз не те слушам! Аз продължавам, за да ти напомня за моя свадлив нрав, за да те извадя от умората ти. И да те отведа при онази къща..., от покрива на която...
- Стига!
...едно слънчево момченце в един слънчев ден, с малко повече дъжд...
Жената в червената рокля се смали във фотьойла.
Остана трепетна, не помръдна да затисне уши, защото неговият глас стигаше напук до съзнанието й. И тя отново като да видя всичко: планина, почивна станция, слънчев ден с прозирен дъжд и падащото момченце от плочестия покрив. Като изненадано птиче с отворена човчица падна тяхното дете, а четирите им протегнати ръце не стигнаха до молбата в очите му.
- На тебе ти е лесно. Да избягаш е най-лесното... И какво спаси от оня ден, от ония десет години. Сама. Упорито сама, както ти се изсмях одеве, но ти усещаш ли. А днес е рожденият ден на нашия син! Днес Божидар щеше да е на петнадесет.
- Престани!
Жената в червената рокля стана рязко и сви юмруци.
-Престани.Ще донеса нещо за пиене, имам и цигари...
-Спокойствие и цигари, пфу!Няма да продължим така... Десет години спокойствие ти стигат. Налей, налей догоре и ми запали цигара, ще ти благодаря цял живот, както благодарях на онези, които лягаха с мене и се мъчеха да те достигнат.А аз те разкъсвах у тях. Мачках ги, смеех им се, псувах ги, но те ме галеха: ”Силен мъж!”. Гадости и глупости. Глупави гадости, защо да не ти призная. И на тебе сигурно ти се е случвало, човешко е...
-Няколко пъти...
- Да бе, няколко пъти и аз ще взема да ти повярвам. Ти си такава егоистка, че и един път ти е много. Само мене не можеш излъга. Познавам си те аз тебе. Ти мислиш само за кожицата си, за своята прословута умора и стаена печал. Като че ли другите хора нямат чувства, мечти, скърби, радости. Нее, само ти си нежната, чувствителната. И кога ме заряза, помниш ли?
-Недей!
-Недей, недей, престани ,престани... Помниш ли поне рождената дата на твоята жестокост? Втория ден след погребението...Тогава ти, майчице свята, определи за мен Неделята, а за себе си взе Съботата за Божидаровите цветя. Да не се виждаме дори там, при него...
- Ти си кретен!
-Охо! И скачаш... Нека каже конякът, кой е кретен, кой е жестокият! И разводът ти бе жестокост: по взаимно съгласие, а възпитаният съпруг да иде при брат си, пияницата. Добрее, отидох и... какво? И там смърт, и там останах сам. А ти – кретен! Любех ги и плачех, псувах ги и ги измъчвах, но те се лепяха, те, гадните разновидности на твоя образ...
Мъжът запали нова цигара, духна пламъчето от клечката и със закъснение погледна да не е запалил откъм филтъра.
Навън започна едва-едва да капе мъчителният дъжд и нищо различно, нищо друго не се случваше на този свят, та да се разсее малко човек.
Русена изпи и втората чаша на екс. Облегна се назад. От този коняк на нервите й стана по-добре и тя за секунди се укори, че досега е подценявала алкохола. Да пие редовно, да й се замайва главата, да й става хубаво и всички тези мрежи,дето се спускаха всеки ден над главата й и в дългото мълчание, да са разкъсваеми. Още малко и ще се усмихне. В гърдите й нещо ще се размекне и потече. Умората ще си отиде и тя ще замечтае да е малка. Много мъничка, с къса поличка и дълги ухажори. Като този намръщен петдесетгодишен чичко. Ще танцува с късата си поличка около най-приятните, а този ще изгони. А на стълбите ще му се изплези с най-аленото езиче...
-Ходих, тичах, направо тичах по света през тези десет години. Не бях длъжен на толкова много командировки, ала тичах, за да не се спра на едно място. Но където и да идех, пак ме намираха – те, гадните разновидности на истинската жена. Взлом, взлом даже исках да направя някоя вечер. Да нападна апартамента ти, да изхвърля всичките вещи, да издухам застоялия въздух на самотата ти. А после да те метна на този потъващ килим... Чуваш ли? Ти тогава можеше да имаш дете, можеше, но си проклета!
-Не пий повече, моля те!
Поомекнала, жената в червената рокля протегна ръка към рамото му, но пръстите й застинаха като пики по средата на разстоянието. Нима искаше да го погали!? Да погали мъжа, когото обичаше така всеотдайно и лудо едно време. Е, да, глупачка е, щом го накара да ревнува от мъже. Нека ревнува, тя си знае истината за всичко. Впрочем нека си налее още една чашка, след малко бутилката ще се изпразни съвсем...
-...но ти си проклета и аз ще изпия всичкия ти коняк преди да си отида. Ще изпия коняка до дъно, ще си направя сам кафе, ако не съм забравил, разбира се, да се оправям в твоята кухня. Кафе за двама отшелници. Колко е трудно да ни разберат тези, на които сутрин, пък и всякога, кафето им се поднася от друг.
Слушай сега как си прави кафето един индивид като нас: взима чашката и я подлага на студената струя, пълни я догоре и я излива в джезвето. Джезвето – на котлона. Но го включва на най-високата степен. И защо? Да бърза за някъде, влак, самолет, автобус – не, бавното приготвяне на кафето за самотник не е препоръчително. Ще се замисли и то ще изкипи. Затова – на четвърта степен. После захарта. Повече захар не звучи просташко. Стигат му дневните горчилки в службата и чуждите радости. Слага си две, две и половина лъжички. Кипването също става бързо. Навършва лъжичката с миришещия прах и готово. Но това не е цялото удоволствие – следва поднасяне на самия себе си после гадното миене на джезве, лъжичка, чашка, чинийка... Е, и това ако не е удоволствие, здраве!
-Никога не ти е отивало пиенето,опомни се!
Русена го гледаше с потъмнели очи, подпряла с длан брадичката си. Димът от цигарата й обикаляше челото и като удивителна се устремяваше към полилея. Вярваше на думите му, на раздразнението му, а и това обстоятелствено описание за кафето я върна за миг и в нейната кухня. И нейното кафе никога не бе това, което е искала. Нищо, нищо на този свят – грубост, хленч, закани, побой – нищо не може да обърне душицата след онзи април, онзи дъжд, онези разперени ръце...
Ходеше като замаяна сред хората/ и чудно! / оправяше се,нито една кола или тролей не я прегазиха. Дори почна да се смее, да живее с живота на колегите от службата си, но онази, глухата обвивка на нейната същност, замаяната, не се отдели от нея, не изчезна. На едно място тя биваше и в другото измерение. Не подразни никого, защото никой не го усети, така бе станало част от нея онова друго измерение – същинско невидимо палто. И сега... И сега можеше да слуша този мъж с часове и да бъде пак там, при нея си, при невидимото за всички...
А за Божидар не се насилваше да си спомня. Той живееше у нея. Растеше с всеки ден, но пак оставаше мъничък, русичък, усмихнат. Затова и махна всичко наоколо си, да не й напомня по студен, външен начин. Само мислите й имаха право да го галят, да го разхождат, да му говорят. Затова и се разведе – неминуемо, неумолимо и всекидневно щяха да го споменават. И то на глас. С думи, с очи... Всички снимки скри – сама и насаме да ги гледа.
Червената рокля е нейното спасение.
Червеният цвят на нейните рокли, жакети я пазеше и придържаше права. Хората й правеха път, услужваха й, харесваха я не заради скръбното лице, /такова лице тя никога не е имала за пред тях/, а може би подпалени, подгонени от червеното и зрялата разумност на хубавите й четиридесет и две години. Някои и по-сериозно я заглеждаха, предлагаха брачен живот даже, но тя ги подминаваше. Не й трябваше друг човек до себе си. Друг нямаше да издържи...
-Мислех да се самоубия. Да, не ме гледай така! Не е от коняка. Никога не съм пил много, ти знаеш. Плана за самоубийството бе изработен до най-малката подробност..., но нещо ме закрепи. И това бе дъждът. Тихият пролетен априлски дъжд...
-Стига си се измъчвал,мили! Сега ще ти поднеса кафе, чакай...
-Мили ли?! Кафе за Милия, защо не, мила, защо не... А аз през това време ще отида при дъжда на Твоя прозорец. Отдавна обикаля и иска да ме види. Как съм, как се чувствам при жена си, която ще благоволи да ми направи още едно кафе. За отрезвяване, сигурно, ха-ха-ха!
Мъжът с клатушкаща походка пристъпи зад седналата в фотьойла жена. Положи ръце на раменете й.
-Не усещаш ли,глупачке, че не дойдох за кафето и коняка ти! Не сещаш ли, че дойдох за тебе, да те взема и да се махнем нанякъде...Завинаги!
Русена усети треперенето въпреки резкостта на последната му дума и извърна силно глава назад. По бузите му течаха свободно бързи сълзи. Нещо затъкна гърлото й, прободе я. И въпреки че прехапа до писък устни, болката я свлече.
Плачещият мъж подири вдлъбнатината на рамото – да скрие лице, плъзна трескави ръце по стегнатия гръб. Но тласъците на тялото го изправиха и устните му се насочиха към нейните. Когато едва опряха носовете си в тази тъжна мъгла и той през нея видя мокрия, дефокусиран образ на истинската жена, тя се отдръпна.
Чак сега разбра какво трябва да направи, нищо, че от стъпването си тук, реши да се самозаблуди, да си повярва, че всичко ще стане добре, по човешки. Сега клатушкането от изпитото няма да му попречи да измине стъпките до изхода. А нататък е лесно...
Русена се втурна към открехнатата врата. Навсякъде наоколо й е толкова светло от силните лампи, че ще е чудно ако не съзре поне гърба му, завиващ по стълбите на поредната площадка.
-Данаиле!?!
...............................................................................................................
