=

=

=

                                         ВЛАЧЕНЕ НА ЮЛСКА СЛАМА

 

 

 

Има един анекдот, на който много се смях, когато го чух за първи път.

„Защо се радвали циганите, при настъпването на зимата?”

-Защото след зимата винаги идвало лятото, а лятото е най-голямата благодат за голите мургавци...”

Това лято го чаках с по-голямо нетърпение от циганите на Комощица. През него за първи път щях да ходя на кооперативна жътва, а след него и на училище. Пак за първи път.

Мама сипа ядене – кокоша яхния – в зеленото емайлирано канче, сложи в торбичката парче от големия самун кисел хляб и тръгнах. По-напред бях изслушал всички маршрутни и майчински указания. Подробно.

На северния край на селото, по пътя за Ковачица, гордееща се с машино-тракторното училище, има насадени лилячки – там да търся тати, там вършеят житото и правят големите, колкото прогимназии слами.

В този ден баща ми, заедно с други хора от полевъдната бригада, е определен за сламар, близо е до селото и това е добре дошло за невръстен дечко като мене.

Горещината е прегърнала всичко, пепелта по селските улици е толкова гъста, дълбока и гореща, че не можеш да си позволиш да стъпваш нехайно и мързеливо, ако си бос, с къси панталонки и със сериозна задача.

Потърсих с очи Бони Килограмчето в техния двор, повиках го даже, но никой не се обади. Занадничах и в градинските метли из гумното им. Тишина и жега.

Сигурно с по-големия си брат Мичко са запрашили към Ветовия вир.

Продължих сам.

Трябва да се бърза, щото тати вече може да е огладнял, аз се мая по съседските дворове.

На голямата Северна мера край Рушо Пуйкара,баща на наборчето Ваньо,  си поотдъхнах от бързането. Оставаше малко до сламите, а горещината не намаляваше. Тук, на откритото, юлското слънце като че ли повече печеше и зеленият килим на мерата напразно се съпротивяваше.

Приседнах.

Около мене веднага се стълпиха едни такива малки мравчици, на които всички им викахме боробинци.

Канчето с яхнията бе още топло, та за него не се страхувах, но торбичката я вдигнах на коленете. Щяха да я полазят гадинките без много-много да му мислят.

В трептящата мараня съзрях и лилячките, за които ми бе казала мама и които щяха да ми бъдат стабилен ориентир.

Близо съм.

Надигнах се от мекия жужещ и свеж килим и пред мене изведнъж се изпречи човек. Бил е зад гърба ми, затова не съм го видял. Над четиридесет годишен, горе-долу връстник на тати, той ме позна чие момче съм. Попита ме къде отивам.

На сламите, ще видя жътвата, тати, сламите, воловете!, отговорих бързо и вдъхновено, а той се изсмя.

„Добре, де, а не виждаш ли, че отдолу на канчето има залепени три лева и така, както си щрапаш, те ще паднат?”

Пуста беднотия. Три лева на цяло, залепени точно на моето канче, а аз да не ги видя! Ей, че съм глупак!? Добре, че този човек...

Обърнах смело канчето обратно, капакът издрънча в ръцете ми, яхнията полази по коленете ми.

На черното опушено дъно нямаше нищо.

Пуста беднотия. Пуста глупост. Кога съм виждал толкова много пари по Червенково време – три лева на цяло -, та...От Петковденски събор, та пак на събор.

-Ха, ха, ха! – изсмя се три пъти здравата музовиринът му ниеден, който сигурно бе връстник на тати и който сигурно го познаваше много добре, щом ми улучи името.

Къде ти време за сълзи, за дълбока обида, за хленч – бегом обратно вкъщи. Събрах внимателно мръвките от останалата манджа и пак търтих да бягам към сламите.

Голите до кръста мъже от татковата бригада се редуваха да обядват, после ставаха, опасваха с въже големите купчини слама, наричани влачиняци.

Другият край на въжето го издърпваха двойка волове на четверка и когато влачинякът достигаше до най-връхната точка  на грамадната правоъгълна камара, един от мъжете изтегляше забодената в клупа дръжка на вилата.

Двата края на въжето се отпускаха, сламата оставаше на желаното място по билото на камарата.

Четверкаджията, който водеше воловете, правеше голям кръг с тях и отиваха отново на изходна позиция.

Сламарите издърпваха дългото въже, готово да поеме друг влачиняк. Така цял ден.

Отначало само гледах, но после се окуражих и даже стъпих до вилата с клупа. Сламеният асансьор ме изкачи досами билото.

Къде са сега Бони и Мичко на Крум Килограма да ме видят!

Прибрах се с първата песен на щурците.

Прохладата изгони горещината на деня,
започваха тайнствата на лятната селска нощ...

 

 

                                                                                 Цветан АНДРЕЕВ
..................................................

голям отпечатък на българските времена...

Похвално е, как бедността Те е научила да цениш малкото, да помниш красивото и да отсяваш Истината от плявата на лъжата. Запазил си хубавите спомени от живот, който днес е непознат и съумяваш майсторски да ги предадеш! Всеки разказ е прекрасен!

защото са истински, защото става въпрос за нашия клет северозапад, защото пишеш така, че се разбира, че излиза от сърцето. Простичко, докосващо, така подредено, че няма начин да не прочетеш докрая. Харесвам твоя стил, който напомня изказа на Елин Пелин и Йовков, няма чуждици, няма помпозност, сякаш и автора не присъства, не го усещаш, четеш и съпреживяваш. И накрая харесвам това, че пишеш за едно време, което никога няма да се върне, нито времето, нито това, че сме били деца и това са най-силните и най-топлички спомени, които само като те навестят и отново се чувстваш дете. Замириса ми на кокоша яхния, лиляците миршат превъзходно и боробинци ме полазват, само от това, че никога повече няма да ми замирше така. Акациите (лиляците) вече не са същите. Спирам да пиша, че така се разфилосовствах, нещо абсолютно непривично за мен. Усмихната и спорна седмица!

седни и си напиши ТВОИТЕ НЕЩА ОТ ТОГАВА.

Това ще е твоят неизбледняващ чеиз за бъдещите "по-джазови" наследници...
Ако ме разбираш...

ЖИВА И ЗДРАВА!