.
.
.
ВИЖ МИ ОКОТО
разказ
Глупаво и щастливо се живееше в онези безгрижни детски години, особено през лятото.
Мараня се стеле не само над най-прашните улици на село Комощица, над червените покриви на къщите, но и над стриганите ни главици.
И наистина, какво да се прави в прежурящите дълги-дълги дни, когато слънцето се е кротнало точно в центъра на небето. Наляга те безволна дрямка, мокриш си постоянно лицето и главата в калайдисаните съдове, въртиш се под сенките на клонатите дудове, ала спасение няма и няма.
А не смееш и да заспиш, нали си пазач на дома, на „имота”. Родителите са на жътва, на кърска работа някаква, та в селото стражници са едва кретащи старци и бабички. И най-ситната челяд. Изпуснеш ли се да заспиш, веднага къщата ти става прицел на внезапни набези. Въпреки че са знайни и от други лета.
По обяд е часът на кошничарките.
Разтъркваш болезнени клепачи, косъм някакъв влиза в окото ти, сълза изкарва, но ти търпиш. Трябва да си нащрек и буден.
Защото от дъното на улицата вече се задават облаците от бледожълти тумбести кошници. Чак след тях се провират червеножълтосините пламъци на шеметно дълги фусти.
Избива глас, политва над уличната пепел, над маранята, минава пронизително през ушите ти и ти окончателно се разсънваш.
Идват те, децата на вятъра, циганите кошничари./Или както сега ги наричат по демократичному „братята-роми/.
Мъжката част на тези подвижни племена е накрай село в специални шатри на мерата, или пък в дъговидните каруци, но женската половина разчита на бързите си нозе. И на нещо друго...
Което се разбира бавно и винаги късно...
Наплисквам си пак очите и заднешком се оттеглям към постройките, в края на гумното. Кошничарките, или душливите циганки, както им викаха старите, за да ни плашат, винаги търгуват по две. Там, където срещнат съпротива, се събират и повече – за убедителност. Но в много случаи стопаните са на работа, та и една циганка на двор стига за пакост.
„Душливи”, пак повтарям, са ги кръстили майките и бабите ни, за да ни предпазват и много-много да нямаме допир с тях.
Още от рождение засукваме с майчиното мляко и приказките за удушвачите на малки неразумни деца, за кражби на цели нанизи жълтици и ред други страхотии. Точно страхотиите надделяваха над любопитството, та колкото и да сме нахакани на думи, все пак се криехме, чуем ли провлачени подвиквания в жарките часове на деня.
Под хладинката на кошарата се спрях и засякох с поглед групата „удушвачки”, явно отправили се към портата ни.”Ступанкеей,ступанке ма, не щеш ли да ти продаваме малко кошници, ма!” Това изречение бе изпято от две кошничарки само, други разузнаваха мълчешката непознатите им дворища наоколо. Изречението бе повторено още няколко пъти и като не чуха ни отговор, ни ехо, едната продължи пътя си с „основната” група. Нашата циганка, млада, белолика и с карминени устни, напъна да отваря портата ни.
И това бях предвидил – резето е спуснато така майсторски, че с око не можеш да го видиш, камо ли да си провреш ръката. Колкото и да е женствена ръката на едно толкова кръшно и младо цигане.
Хубавата къдравелка опита да вдигне цяла вратичка барабар с пантите, ала тук бе изненадана от пронизителен лай. Кучето ни Софка разлюля храсталака от градинските метли, че стресна и мен. Насмалко да й извикам „Софке, чиба!”, но се сетих – ще се издам по най-глупашкия начин. „Уууф, да си проклето, дзвер такава!” – пропищя кръшната циганка и ни обърна гръб с обрамчени двайсетина кошници.
Е, да, отиде си, но пък изчезна и преживяването ми. С прибежки покрай къщата и мутвака реших да проследя докрай гръмкогласата кошничарка.
Не отиде много надалеч, ами с чакащата я дружка се спряха пред портата на Верка Пецовата.
Верка веднага излезе. Още в плен на гневното слънце, тя като мене заразтрива очи, чело, шия. Обърса с перо от забрадката пот и сънливост.
Смелостта ми се възвърна – ако циганките почна да ме душат, ще имам барем свидетелка на злодеянието им. Прескочих тарабата. Не долових нищо от разговора им, затова се огледах за скутница – хем да съм близо до разговорката им, хем да съм скрит и невидим.
А трите вече седяха под стария дуд на Веркини, като циганките се пазаряха, колко им глас държи. Грамадните халки на обиците им се разлюляваха подобно на хлопатари меденяци. Накрая я прилъгаха и натуралната размяна бе извършена пред очите ми – най-малката кошничка бе напълнена веднъж с боб и веднъж с бяло брашно. Но неканените гостенки явно нямаха намерение да си ходят, щото се разположиха по-удобно на голата земя, подгънаха ляв крак, разпериха мигновено фусти като чадъри и седнаха отгоре им.
Млъкнаха като по знак. Впериха очи във Веркините остро и с някаква загадъчност.
Жената се сащиса от тези пронизващи погледи, понечи да стане и да се залови за някаква работа, заоправя без нужда фистана си, ала двете кошничарки я спряха с протегнати ръце.
Чак след минутка продумаха хрипкаво: ”Ти, господжа, си болна от много черна и неверна болст!” И то на два гласа, в синхрон, шепнешката. „Ние ще те тебе излекуваме, не бой се!” И взеха да си попяват нещо на техния „италиански”...джарла-парла, джарла-парла. Тъкмо бе на мода песента „Марина-Марина” на Роко Граната, затова чуруликането им ми напомни онзи език.
Верка хептем се обърка, присви яката си иначе снага на трикракото столче, но и надеждица пробяга по запазеното й четиридесетгодишно кръгло лице. Никой от селото не помни да е стъпвала на кърска работа, все по болници и здравни участъци я бяха срещали, та сега след като и вражалките й го рекоха в очите, още повече се притесни горката.
„Дай ми една цева и два железни лева!” – изкомандори я тихо, но властно по-възрастната циганка. С лакът тя едва доловимо побутваше по-младата да си трае, има време за наука. И тя ще изпедепса нейния занаят. Когато му дойде времето...
Пъргавина и надежда вдигнаха Верка от столенцето и тя прекоси няколко пъти двора, влиза и в къщата. Най-после седна, изпълнила всички тихи, но твърди нареждания.
Дъртата циганка първо й гледа на ръка, а сетне взе тръстиковата цев с дясна ръка. Двата железни лева притули в лявата. С много бавни и плавни движения и някакви заклинателни думи вражалката се преобрази.
Гледахме като зашеметени. А още повече се стреснахме, когато след последната й дума „пръц” в лявата й ръка монетите се превърнаха в купчина земя. Най-страшното настъпи като видяхме от цевта да изпадат малки пъргави червейчета.
„Това е, булка, болката ти! Още една кошница брашно и бобец ще даваш и ще гониме всичката болка, да знайш!”
„Щем-щем!” – съгласи се обезумялата Верка и с немигащи очи следеше как мърдат червейчетата, преди да бъдат прибързано някак стъпкани от младата пета на асистентката...
Какви червеи в окото на човек!?, това не можех да проумея, хем ги видях със силните си детски очи. Къде ли изчезнаха парите...Откъде се взе тая земя в дланта на дъртата измамница, щом като пътеката е от излят бетон, а отстрани е килим от вечната трева троскот?!?
Не ми остана нищо друго, освен да си събера партакешите и да изчезна мигом от това място дето преживях такива странни магии. Там у дома, при кучето, е по-надеждно. И няма да отварям на никого, преди да са се върнали мама и тате от полето.
Поуспокоен се защурах из двора, унило хвърлих камъче по една еребата кокошка, дръпнах Софка за опашката, но не е същото.
А и май че нещо взе да ми гложди в лявото око.”Брех, какво ли ще е това? Да не би...Глупости! Че аз да не съм болнав като Верка...”
Но окото продължаваше да ме гложди. Че чак се и загнезди в изтръпналата ми детинска глава. За по-сигурно натиснах силно клепачи и тръгнах с изпружени ръце да търся цев. В една мамина кошница открих. Точно като „онази”. На праговете отвън я вдигнах и погледнах. После зажумях за секунди, забъбрах „тайнствени” думи.
Отворих око.
През дупката се промъкна червения огнен диск на Слънцето – жарък, заслепяващ.
Способен да излекува и най-развинтеното детско въображение.
Цветан АНДРЕЕВ
.....................................................................................
